УТОПИЯ НА БРАКА…

Живеем в свободна страна… Колко да е свободна?
Уж… живеем в свободна страна, в която всеки има правото да избира какъв да бъде, какви ценности да отстоява и с какви традиции да живее и да отледа децата си. Модерни сме. Можем да бъдем мъже, жени или… друго. Можем да прескачаме граници. Да учим нови неща без да напускаме дома си. Да печелим, докато седим пред компютъра. Да живеем с пари, които нямаме и да имаме семейство… без да сме семейни. За мнозина бракът отдавна е отживелица, никому ненужна дупка, в която потъват куп пари за една церемониална вечер, посветена на демонстрацията на ценности, които отдавна не следваме и традиции, които рядко познаваме в тяхната същност и автентичност.
Бракът отдавна не е еквивалент на семейство. Всъщност е спорно дали някога изобщо е бил. Въпрос на ценности и на задръжки. На свободата да бъдеш себе си, да си "гледаш кефа" или да избереш да бъдеш отговорен към другия, докато си гледаш кефа или без да си го гледаш изобщо. Въпрос на разбиране – за любов, за граници, за уважение, за споделеност и за личното достойнство и уникалност на всеки от участниците в "играта".
Ако някога, за да спиш с една жена, различна от платените жрици, е било необходимо да я "закупиш официално" по силата на брачния договор, то днес жени бол. "Безплатни". Ако някога е било срамно да родиш дете на мъж, който не е "инвестирал" в теб, по силата на брачния договор, то днес в това няма нищо необичайно и срамно. Критичният обществен поглед отдавна е натикан в ъгъла и само "старото, демоде поколение" си позволява хапливи коментари на тази тема от време на време. За сметка на това, младото поколение няма подобни задръжки. Или поне така изглежда. Или поне се опитва да изглежда така.

Както всяко друго нещо, бракът и семейството имат различно значение и измерение за всеки. Всъщност единственото съществено нещо е да "срещнем" измеренията си с онзи, с когото имаме намерение да направим тази стъпка и то преди да сме я направили.

Винаги има хора, които да съдят, да цъкат укорително, да задават неловки въпроси и да пускат хапливи коментари "между другото". Днес обаче това не ни ограничава. Не ни ограничава да спим с когото ни харесва. И с колкото ни харесва. Не ни ограничава да имаме или да нямаме деца. Не ни поставя условия кога, какво и как да се случва в живота ни, а часовниците, които тиктакат в главата на всеки от нас, са настроени за различни часови зони.

Живеем в една свобода, жадувана поколения наред. Свобода, която за някои е привилегия, за други утопия, а за трети… просто свободия. И докато около нас се разгръщат спорове, касаещи болезнени въпроси като неприкосновеността на българското семейство, психически и физически здравословна среда за отглеждане на децата ни, границите на държавна намеса и дилеми от рода на: трябва ли или не детето да бъде бито "за да стане човек", няма как да не се запитаме къде е основата на всичко това? Къде е основата на обществото, което сочи с пръст другите, с техните грешки, слабости, страхове, а трудно гледа в себе си и в своите най-ценни кътчета – личностите и семействата, които те изграждат. И които в крайна сметка изграждат същото това общество!

Някой бе казал, че на хората не бива да се дава прекалена свобода, защото не знаят какво да правят с нея. Май има нещо вярно в това. Ако човек не е свободен в душата си, той е неспособен да изтълкува своята свобода… свободно.

Но да се върнем на брака. Днес, когато толкова "бракувани" семейства живеят в лъжа за щастие, понякога добре прикрита, друг път гротескно демонстративна, а други, избрали да не "робуват" на отживели догми и разбирания, се превръщат в истински идеал за семейно щастие, идва въпросът какво правим със свободата си да избираме наистина?

Преди със съпруга ми да сключим брак, непрестанно получавахме съвсем "приятелски и добронамерени" въпроси от рода на: "Защо не се ожените? Хайде, време ви е!". Повечето от хората, които ми задаваха тези въпроси и днес са сами – обвързани или не. Всички знаем, че целта на подобни въпроси е всичко друго, но не и добронамерена.
Мина време – на опознаване, на съвместяване, на някои "тестови" трудности и ние се "решихме" на голямата крачка. До днес не мога да осъзная какво "голямо" има в това да сложиш един подпис върху един лист хартия… Може би целодневното тичане на токчета, опакована в една ежедневно – непрактична рокля? Вълнуващо и запомнящо се наистина, но все пак. Просто един ден. Красив, вълшебен. Но ден, а не цял живот, нали?

Дори в деня на сватбата ни, малко от малкото хора, удостоени с честта да присъстват, разбираха смисъла, който ние влагаме в това събитие. За голяма част от широкия кръг хора, с които бяхме обсъждали въпроса, бе непонятно това, че за нас този ден не е ден на "голяма крачка" или съществена промяна, а просто красив символ на хилядите малки крачки, които двама души са извървели един към друг, както и на общия път, който искат да продължат да вървят. Заедно. Хората не разбираха липсата ни на нужда от помпозност, демонстрация и разхищение на средства, време и внимание към хора, които традицията, но не и реалният живот бяха определили като важни и "необходими" за едно такова събитие. До днес продължавам да поддържам теорията, че сватбата е просто красив миг, символ, който всеки трябва да преживее ако и както иска. Продължавам да не разбирам хора, които оправдават застоя в живота си с липсата на средства за организиране на една сватба, която задължително трябва да е огромна, защото сватбата е "за хората". Ето тук съзирам липсата ни на свобода, дори днес, когато за мнозина сватбите са отживелица по своята същност.

Ако човек изгражда каквото и да било в живота си на базата на чуждото мнение и разбране, то той не стига особено далеч. Не и по своя си път. А всяко семейство, било то документирано на хартия или безотговорно "скалъпено", трябва да върви по свой, неписан, непредопределен и неограничен от чужди задръжки и разбирания път.
Истината е, че в динамиката на времето, в което живеем, бракът отдавна не е толкова важно и необходимо условие, за да се "впишеш", за да бъдеш, за да си. Но същевременно с това, той продължава да е граница в ума именно на онези, които често го наричат отживелица.

Срещам все повече жени, които твърдят, че не искат да се омъжват, защото това е загуба на време и пари. Защото е демоде. Защото не вярват в брака. И с времето става ясно, че огромна част от тях се опитват да оправдаят страха си, че не са достатъчно значими за онзи, с когото са избрали да споделят живота си. Или че не са щастливи с него, но не вярват, че могат да намерят някой по-добър и се примиряват с наличното. Всъщност причните един човек да не желае да се обвърже по този начин са много, но доста рядко истинските причини се свеждат до "отживелицата" на тази традиция. Или до парите, които следва да погълне тя. Ако тя е толкова отживяла, защо все повече хора хвърлят гигантски суми пари, за да организират сватби, които не отговарят на техния стандарт, за да докажат любовта си пред хора, с които често нито искат, а в бъдеще и не поддържат контакт в живота си? Защо все повече жени остават огорчени от мъже, които отказват да поемат отговорност за направените от тях деца? Защо все повече семейства се разпадат още в зародиш?

Заедно с това не са редки и случаите, в които брак се сключва, защото "му е времето", защото така се очаква. Очаква от кого? Защото "така се прави" Кое? Как?

Темата е безкрайна, знам. Има дълбоки корени – социални, човешки, касаещи нашата народопсихология. Но истината е една. Няма значение дали бракът е отживелица или не. Няма значение дали ще сключиш брак пред хиляди завистливи или доброжелателни погледи, дали над главата ти ще летят бели гълъби, пеперуди или каквото там още покрие родата, кредитът или спестяванията ти. Няма значение дали вярваш в брака, дали се страхуваш от него, дали имаш нужда от него. Единственото, което има значение, е как всичко това рефлектира върху представата ти за семейство. Защото днес, все по-често, унесени в маркетинговото изобилие на представените оформлемия, много често фокусът е изнесен встрани. Много често младите жени, а и мъже, се концентрират повече върху блясъка на пръстена, ефекта на роклята, вълнението от снимките, украсата и чуждото възхищение. И много често тези неща изместват вниманието от факта, че сватбата е един миг, а бракът е за цял живот или поне би трябвало да бъде. Така казват.

Много често младоженците обсъждат повече тоалети, покани и менюта, отколкото вижданията си за своето съвместно бъдеще, за децата, за ролята на всеки един от тях в семейството, за своите бъдещи мечти, очаквания, планове…
Много често хората забравят, че когато съблекат тоалетите, спират да бъдат булка и младоженец, стават семейство. Семейство, което ще гради заедно съвместно бъдеще, ще възпитава деца, ще бъде модел за щастие. Семейство, в което двама души ще живеят в непрекъснат процес на лично и взаимно себеразвитие и нагаждане и неизменно ще се сблъскват с трудности, ще споделят страхове, колебания, мечти. Семейство, в което след деня на сватбата няма да се говори само за рокли, пръстени и торти. Ще се обсъждат битовизми, ще се плащат месечни сметки, ще се дундуркат настинали деца, ще се сменят памперси, ще се простира пране и ще се изхвърля боклук. Семейство, на което предстои да избере, дали неговите граници ще се простират до прането и изхвълянето на боклука или ще се надграждат и разширяват непрестанно – отвъд пределите и на най-смелите мечти, в дълбините на две души, които са избрали да се познават така, както никой друг не ги познава, да се обичат така, както никой досега не ги е обичал и да се подкрепят дори тогава, когато клетвата "в болест и здраве" стане реалност твърде скоро след фанфарите на сватбения купон.
Защото човек никога не може да е напълно подготвен нито за щастието, нито за изпитанията, които го очакват по пътя. Но е важно и полезно да мисли за крачките, които прави по този път и за обещанията, които дава, без значение дали те са прошепнати пред олтара, посред нощ, в прегръдките на любимия, в ухото на новороденото дете, което току-що са сложили на бащините гърди, в целувката за лека нощ или в онзи поглед, който само твоят най-специален човек познава.

Бракът не е цветя и рози, нали, приятели? Не е само слънчеви дни. За някои от нас е най-вълнуващото и щастливо преживяване, което си струва всяка трудност и всяко изпитание. За други, понякога е грешка и отправна точка за нов избор. Но бракът не е същността, а само нейната обвивка. Семейната обич, топлота и преданост не се пишат и не се живеят на хартия.
Бъдете отговорни към изборите, които правите. Бъдете отговорни към обещанията, които давате, без значение от тяхната форма. Бъдете отговорни и към себе си в своите очаквания, защото със или без брак, всеки един от нас е първо себе си, преди да стане част от едно семейство. А семейството, то не зависи от подписа. Не зависи от дадените обещания. Те могат да го направят по-силно, да бъдат негова опора, негов пиедестал, но само по себе си семейството не се ражда в залата в гражданското, нито в църквата. То се ражда в душите на хората, чиято обич е достатъчно чиста и искрена, за да живее без маска, без фалшиви обещания, без скрити цели. Семейството е там, където вечерите са уютни, дори трапезата да е скромна, разходките са еднакво вълнуващи приключения, без значение дали са по улиците на Париж или в кварталния парк. Там, където провалите се посрещат с толкова разбиране и подкрепа, с колкото се посрещат и успехите. С много! Толкова много, че да се приютиш, да се скриеш, да пораснеш, да оздравееш в тях! Там, където бебешка косичка ухае на целувките на мама и силните прегръдки на татко.

Желая Ви семейства приятели! Истински, смели, влюбени, осъзнати! Такива, каквито сами избирате и градите с цялата нежност, всеотдайност и любов, на която сте способни. Семейства с хора, които с вълнение преоткривате всеки ден, а вечер заспивате с благодарност, че имате всичко това и че можете да го предадете нататък. Нищо по-малко от това не си струва – време, внимание или сълзи. Защото Вие не заслужавате по-малко от това!

С обич,
В.